Минаха изборите и се сблъскахме с новата химера- предизборните обещания и техниоте изпълнения. Ударно се започна пенсионна реформа, уволнения в БДЖ, рязане на държавни субсидии за зърнопроизводителите и лишаване от привилегии при пенсиониране в сектор отбрана. Някои наши икономисти реагираха изключително положително на базата „реформа ли е- значи е добре”, но не бяха отчетени социалните фактори при бързите промени, които уж трябваше да минат бързо и безболезно. Ето една пенсионна реформа с идеята за вдигане на възрастта с една година за всички бе поднесена без обществена дискусия затова как и какви ще са последиците от това. Във Франция на Саркози бяха нужни няколко месеца за уговорка с всички засегнати как най-плавно да се увеличават годините до пенсиониране, а в България промените бяха набързо оправдани с дефицита на НОИ (1.9 млрд. лв) и вдигането на минималната пенсия от 136 на 145лв. Самото провеждане на последвалите преговори бе съпътствано от безрезултатни работни срещи, Тристранни съвети и гръмки изказвания докато се стигне до плавното вдигане с по 4 месеца за 3 години. Чисто пожелателно е пресметнато, че дефицитът ще бъде намален значително( до 500 млн. лв през 2014г.), без да се отчитат откъде ще идват приходите и за в бъдеще, защото инкриминирането на неплащащите осигуровки не е достатъчно при намаляващия брой трудоспособно население. Таванът на пенсиите и солидарният модел са другата причина за липса на мотивация при плащане на реалните осигуровки в общество, където може да се намери всичко, но не и солидарност. Социално осигурителната система в България има нужда от постоянни и нарастващи вноски, които ще се намерят или чрез допускане на чужди работници от страни с по-нисък стандарт на живот или със стимулиране на раждаемостта. Проблемът е идентичен с този в Англия предизвикал 2-милионната стачка от миналата седмица, но взетите решения са различни. Деветте лева в кошницата на пенсионерите надали ще им повлияе осезателно, но 50-те лв. загуба за майчинските от неуеднаквяването с минималната работна заплата ще бъде поредната несправедливост към областта, която трябва да бъде една от най-силно насърчаваните.
От доброто старо БДЖ остана само „старото” след опитите за оздравяване на компанията. Тук на пръв поглед правилно се справи ръководството с решението си за съкращения на трудовия състав, спирането на нерентабилни вагони и вдигането на цените. При споразумението за 2000 съкратени за тази годината, но компенсирани с 6 заплати и възможност за наемане в софийското метро, ръководството на железницата се справи по-добре от очакваното. Въпреки масовите стачки на синдикатите над 800 човека вече са се съгласили и тук няма място за учудване. Но въпросът е как съкращението на влаковете ще се отрази на населените места без друга връзка със света и дали увеличението на цените би повлияло на потока потребители в негативен план като се има предвид състоянието на пътническите влакове и близките цени на пътуването с влак и автобус. Липсата на приходи доведе и до процедурата за връщане на влаковете „Сиеменс”, които трябва да бъдат погасени частично поне с 15 млн. евро от 24 млн. общ дълг докрая на тази година. За капак, освен изчезналите безследно 800 вагона, се оказа и че БДЖ е било източвано от група близка до ромски общинар от Столичния общински съвет. Големият сблъсък тук се очертава колективният трудов договор и въпросът как ще бъдат съкращавани работници в бъдеще.
Погрешно остана и разбирането за професиите с висок риск в България от сферата на сигурността и тяхното обезпечаване. Големият проблем не може да бъде решен чрез рязане на пенсии при пенсиониране или по-късна пенсионна възраст. Въпросът е, че щатът на служителите е много раздут и парите отиват най-вече за заплати . По наследство от соцепохата все още се смята, че за сигурността трябва да се разчита най-много на човешкия фактор, а не на технологиите като в една Англия с малко полицаи, но над 3000 камери. Орязването на заплатите при пенсиониране за ДАНС и нереформирането на останалата част от вътрешното министерство говори за слабо желание за промени освен в сферата на личния ПР. Първите резултати са на лице от опитите на служители за ранно пенсиониране преди влизането на новите правила, от което ще пострада и цялата вяра на работещите кадри за бъдещето им в услуга на България.
Не на последно място останаха зърнопроизводителите. При тях реформа нямаше, за която да стачкуват, а по-скоро предизборна лъжа чрез споразумение за 570 млн. лв субсидии преди изборите, а впоследствие бяха оставени с 340 млн. лв. бюджет. Независимо от споровете имат ли или не право на такива субсидии, предвидимостта тук отново бе нарушена, а зърнопроизводителите бяха произведени в чин до новите олигарси „с бентлита” от правителството, заради които цената на хляба е толкова скъпа, всъщност имайки предвид прекупвачите. Грозната ситуация, в която добре субсидираните стопанства(дори и тези, които нямат право като тютюнопроизводителите) се обърнаха срещу колегите си от бранша, показва че в условията на перманентна криза думите са обезценени, а дългосрочните стратегии за развитие остават на заден план. И е ясно, че в страна дори с най-ниските данъци в ЕС и съвършена финансова дисциплина, при липса на ясни и последователни действия няма как да има устойчиво развитие. Защото заеми и ипотеки не се покриват с извинения за намален растеж. Преди 22 години един политик бе казал: „по-добре танковете да дойдат”. Днес танкове няма, а само трактори в центъра на София. Тези трактори няма да се изправят срещу демократичния ред, но поне ще покажат, че в цивилизованите страни дадената дума се скрепява с ангажимент и който я наруши трябва да си носи последствията. В този случай отговорният за това министър.
Емил Марков
За в.”България Сега”
www.Bulgariasega.com
__________________________________________________________________
* Уолтър Липман (Walter Lippmann, 1889 – 1974) е американски писател и журналист