Значимостта на 2009г. като година на изборни страсти и начална точка на “ново управление” в политическия ни живот се коментира година по-рано. Още в края на 2008г. започнаха прегрупиранията на политическите партии. Оформиха се двата блока на десни и управляващи. Десните, като ГЕРБ, СДС и ДСБ, а също заедно с тях и АТАКА и всички малки опозиционни партии, които се разграничиха от действията на управляващото мнозинство в лицето на БСП, НДСВ и ДПС.
Последваха опити за сваляне на тройната коалиция. Практически те бяха два вида. Едните законови методи, “от вътре” от парламента, чрез искане на Вот на недоверие, зад чиито аргументи застана и партия ГЕРБ. Липсата на голяма парламентарна група от ГЕРБ в парламента бе в основата на неуспеха на законовия метод за сваляне на правителството. От друга страна предрешеността на вота срещу правителството идваше и от малобройните представители на опозиционните парламентарни фракции, което бе ясно от неуспелите предишни опити, нямащи шанс да победят голямото тройно мнозинство.
Неуспехът не демотивира опозицията и те продължиха с инициативи, свързани с извън институционални действия, като подписка за оставка на правителството, която бе подписана от значителен брой граждани. Студентски протести, които бяха политически организирани от партии и организации около тях. Тези инициативи завършиха с опит, от страна на опозицията, за създаване на кризисни настроения сред гражданите. В контекста на разразяващата се световна икономическа криза, чиито тенденции бяха прикривани от управляващите. Опитите завършиха след поредица от неуспехи, което разедини опозицията. Причина за това беше наближаващите избори и безсмислието на предсрочното прекратяване на мандата. Поводът, който сложи край на опитите за сваляне на правителство и постави началото на предизборната кампания, бе дебатът между БСП и ГЕРБ по икономическите въпроси в контекста на кризата.
Тази ситуация и така стеклите се събития, които не са случайни поради режисурата на управляващите, става все по-ясна с приближаването към изборите. Тя оставя няколко важни въпроса, които белязаха двете последвали кампании, а може би и резултата. Това са, от една страна, слабата опозиция, която се разедини след неуспеха си да свали правителството, точно в момента преди изборите, довеждащо до невъзможност да се подготви една реална алтернатива на сегашното управление – било то от обединена опозиция или от отделна партия. ГЕРБ и Бойко Борисов бяха възприети като основния опонент на управляващите. От другата страна, резултатът са откъслечни идеи, липса на конкретни политики, размяна на ляво и дясно, където десните ползват лява риторика, а левите – дясна. Партийната пропаганда и черната реклама останаха водещи поради липсата на реални идеи, а единствено битката за властта се очертава като цел, нещо неприемливо за демократична държава. Основни въпроси като изборното законодателство и провеждането на избори, останаха да се решават накрая.
Промяната на законодателството в последния момент преди изборите е нарушение на демократичните ценности. Въпреки направените промени, те не биха променили принципите на избор на народни представители, а само технологията за това. Дебатът за провеждането на изборите премина с противопоставяне на партиите помежду си, но не съвпадна с разделението, правено досега, на управляващи и опозиция. То зависеше от интереса на партиите и от корпоративния политически имидж, които те притежават, за да избегнат евентуална загуба от нагласите за европейския вот, която може да се отрази на националния такъв. Решението бе взето от управляващите и, разбира се, защити техния интерес.
Определено изборите за европейски парламент, които се проведоха на 7 юни, отделно от тези за национален парламент, предстоящи на 5 юли, са по-полезни за управляващите. Последните оправдаха провеждането на изборите на два тура, въпреки възможността да се проведат в един тур. Отделянето на двата вота беше оправдано от управляващите под предлога, че това е демокрация и не става въпрос за пари, а за необходимостта от разяснителна кампания, която да спомогне за информирания избор на българина като европейски гражданин. Аргументите им изглеждаха наистина основателни, затова дебатът по този въпрос беше продължителен, а резултатът – неясен. Предположенията, че целите които поставят управляващите са илюзорни, а зад тях стоят такива, които да обслужат интереса на партиите във властта, се оказаха верни.
Безсмислено се оказа провеждането на изборите в два тура.
Първият аргумент е липсата на европейска кампания, която да убеди хората защо да гласуват на тези избори, какво означават те. Не се каза нищо за европейската политика, която сега ще се измени след влизането в сила на Лисабонския договор. Какво ще е влиянието на европейските директиви над българската национална политика? Какъв е националният интерес, който преследваме? Кои са държавите със сходен интерес, с които да си съдействаме? Тези и много други въпроси останаха в контекста на общото говорене за защита на националния ни интерес, каквото и да значи това. Подобна ситуация отблъсква избирателите и те приемат пасивната позиция, която е удобна на управляващите. Липсата на ясно формулиран национален интерес, който да придаде реална посока на движение на държавата, да постави целите ни на европейско и на национално ниво, е причината за неангажираността на гражданите и конфликтната риторика в политическия ни живот.
Вторият аргумент е използването на национална риторика на избори за наднационални структури като ЕС. Диалогът между политическите сили представляваше дебат на национални проблеми и омаловажаване дейността на опонента. Не се спомена нищо за представянето на депутатите ни в предишния ЕП. Не се говореше за партийния принцип там и други наднационални въпроси. Избирателите останаха с чувството, че от тях нищо не зависи в голямата европейска политика. А всъщност вотът на европейските граждани е един от основните начини за пряк контрол върху европейската политика.
Третият аргумент е използването на резултатите от този вот като аналогия на резултатите за национален парламент. Условията, които описах по-горе, създадоха предпоставки на европейските избори да се гледа като на предварителен тур на националните.
Четвъртият аргумент е свързан с манипулация на нагласите на избирателите, за което послужиха тези избори. Манипулирането на нагласите идва като следствие от третия аргумент. Получените проценти на различните партии се представят като основа за преразпределението им на национално ниво. Разликите между двата вота са значими, тъй като те са провокирани от различна мотивация на избирателите. Най-малката разлика е в активността. Ако на изборите за ЕП активността беше 38%, то за националните избори се очакват 50-60%, което ще внесе различна конфигурация на изборния резултат. Манипулирането се състои в това, че политическите партии се опитват да се представят като победители, да покажат, че са значими и без тях не може. По този начин се внушава на избирателя, че дадена партия ще получи определен “голям” брой гласове, а друга няма да може да постигне абсолютно мнозинство, за да управлява сама. Това са методи, разработени от политическия маркетинг и психология на масите, а направено с достатъчен ресурс – има значение при крайните резултатите. Българинът иска да гласува за победителя, защото според него иначе гласът му е загубен, да може да се чувства като победител и част от политическата власт. Показателно за това е делението на “наши” и “ваши” от политическите партии и лидерите им.
Петият аргумент е запазването на номерата на партиите от предходните избори, което е повече следствие от реда на мисли, който политическите партии показват. Макари и да има разлика между самите кандидати за европейски и национален парламент, анонимността на партийните листи ги прави еднакво безизвестни.
Медиите също имат важно значение в политическия живот и особено преди избори, защото те трудно могат да останат неутрални. Те формират и поддържат общественото мнение и имат способността да са пристрастни. Особен проблем е по време на европейски кампании, когато се търси пряка полза за националния интерес и не се обръща внимание на общоевропейските политики и ползите на европейските граждани от тях. Националните медии и правителства поднасят информацията по начин, удобен за тях, пренебрегвайки смисъла на общностната интеграция, за сметка на техния управленски интерес.
Конкретната цел на управляващите при евро изборите бе да развенчаят мита за Бойко Борисов, като го свържат с Костов и покажат, че не може да управлява сам, както той желае. Да успеят да мобилизират твърдите си ядра с пропаганда като Възродителен процес, “БойКостов”, повишаване на пенсии и “понижаване” на цената на тока и други. Те успяха да покажат, че електоратът им не се е отрекъл от тях, както стана през 2001г, с тогавашното управление. Видяха къде са негативите и слабите им места след четири години управление и имаха месец, за да променят това. Успяха да прокарат нови десни коалиции и партии, които да отнемат нужните гласове на дясната опозиция и да направят дясното управление невъзможно.
Десните не успяха да покажат, че са единни и това им попречи да са по-убедителни пред избирателите. Риториката на десните е риторика на опозиционери, която винаги е по-лоялна към избирателя, търсейки разширяване на подкрепата. ГЕРБ успя да докаже, че е първа политическа сила, но не доказа абсолютно превъзходство. Синята коалиция успя да подобри резултатите си от предните избори за ЕП, но не е онази сила, за която се представя, няма подкрепата от 1996-1997г.- аналогът, който търси. Появата на РЗС и Лидер, значително разединиха дясното пространство, основно него и може би ще направят “шарен” парламента, което затруднява при формиране на коалиция от различни партии. В тези условия управляващите имат по-лесната задача да запазят успеха от първия тур, докато опозицията трябва да се бори за увеличаване на своята подкрепа, да убеди гражданите, че е алтернатива и може да управлява, нещо което е основен проблем на всички политически партии в България, защото са показали пред избирателите, че не могат да управляват.
Стратегията на управляващите е една добра стратегия, но стига да е съобразена с демократичните правила и риториката, а не въпреки нея, както стана. Запазването на властта не бива да бъде самоцел, защото това е характерно за авторитарните общества, където няма реални права и твърди закони. Наблюдението на българската действителност показва, че ние не сме на достатъчна дистанция от тази минала в историята ни действителност, а също не сме и целеустремени в противоположната посока, което ни прави податливи на обратен завой и нов авторитарен режим. Дори и ЕС не е гаранция за запазване на демократичното управление на България, защото то няма реални механизми да предотврати подобен процес и защото суверенът на политическата власт е народът и негово конституционно право е да избира политическото си представителство. Добрата стратегия в случая не означава честна, а такава, която да постигне основната цел – оставане във властта, но тя най-малко е добра.
Затова нека не оставяме суверенните си права в ръцете на корумпирания политически елит, а ги подредим така, че корупционните практика са невъзможни за тях.
Марин Байчев