Опит за (полу)ницшеанско тълкуване на „Бягство от свободата” от Ерих Фром
Някога хората наивно са вярвали, че Земята е център на вселената. Представяли са си природата така, сякаш тя съществува с някаква цел. Нещо повече – че именно те са тази цел. Дали има някакъв смисъл в съществуването на света идва ли някога ще узнаем със сигурност. Но едно поне вече ни е ясно – това не сме ние. Един коктейл от въглерод и вода, носещ се на повърхността на една малка планета в една незначителна слънчева система – това ли е венецът на творението? По-голямата част от галактиката едва ли някога е подозирала, че й е отредена ролята на пейзаж в тази пиеса на двуногите създания.
Та… светът не съществува заради нас. Едва ли би било пресилено да се каже, че светът не се интересува от нас и нашето съществуване. Но какво значи това за човека? Той е една незначителна точка в безкрая, петънце, от което нищо не зависи. Неговите желания, мечти, стремежи не са нищо за света. Светът няма никакво намерение да се съобразява с тях. От това произтича едни иманентен конфликт между човека и реалността. Още от момента, в който осъзнае, че съществува (че има свое „Аз”) той е принуден да забележи конфликта си със вселената. Личността му дава свободата да бъде каквото поиска, но ограниченията, наложени върху нея, са огромни. В резултат тази свобода се превръща в едно бреме. Докато човек има свобода (собствена личност) той е принуден да изпитва огромна болка. Цялата човешка история представлява една серия от опити да се избяга от тази болка.
Разсъжденията ми са базирани на теорията на Ерих Фром, но с едно важно уточнение. Повечето автори показват изключителна вещина в критиката на предшествениците си (откриването на това какво не е истина), но също толкова уязвими в собствените си построения (твърденията какво е истина). Не намирам каквито и да било свидетелства за постулираната от Фром възможност човек да живее свободно без това да предизвиква „триене” с реалността. А когато този вариант отпадне, простият анализ на съждението „Аз и светът не си съответстваме” дава три опции. Първо, премахването на контакта между двете. Второ, премахването на „Аз”-а. Трето, унищожението на света.
Първият вариант изглежда най-примамлив, но и най-трудно постижим. Как може човек да живее в света без да контактува с него? Отшелничеството като че ли е максималното доближаване до идеалния тип. Ако няма никакви действия, няма база за конфликт. Няма проблем. Но няма и живот, защото животът е именно в действията. Това не изглежда особено конструктивен вариант. Но все пак е нещо. Той се базира на относителната независимост на човешките мисли от реалността. Светът може да бъде такъв, какъвто го мислим, и стига да не получаваме постоянни сигнали за конфликт от нашия опит, можем да вярваме в това. Но така биха могли да живеят само малцина.
Но доколкото светът си остава тук, повечето хора не могат да избягат от него. Остава да се нахвърлят върху друга част от уравнението – себе си. Това може да стане по два начина. Единият е традиционен – чрез подчинение на личността на друга. Разтваряне на личността в друга личност. Мазохистичната реакция. Другият е характерен повече за модерните общества от западен тип. Механизмът е поста по-лек, по-неусетен. Личността се замества от предписаните социални стереотипи.
Човек може да се защити от ужаса на свободата с помощта на нечия чужда воля. На пръв поглед изглежда учудващо как хората с готовност се подчиняват на тираните, нещо повече – как често сами ги издигат там, където ги няма. Но за това има обяснение. Чуждата воля може да е тежка, неприятна и т.н., но те решава един фундаментален проблем – какво да се прави в следващия момент. Човек се чувства напълно освободен от отговорност за действията си. Няма страх, няма колебание. Странна, но действена е логиката ма мазохиста – болката може да бъде нещо добро, защото колкото повече е нараняван и унищожаван „Аз”-ът, толкова по-малко се чувства онзи дълбок, непоносим ужас от самотата и безпомощността в света. Така тези, които се усещат слаби и уязвими се освобождават от това бреме.
Но днес това изглежда кога отживелица от дълбокото и забравено минало. Хората днес са свободни… дали? Наистина свободата на формално, институционално ниво изглежда неприкосновена. Но доколко я има наистина? Живеем в общество на масово производство, масова култура, масови ценности и масови хора. Няма нужда човек да влива своята личност в някоя друга. Вече има възможност да я изостави напълно. Медиите и обществото предлагат готови личности. Биографии, които са завършени преди да са започнали. Това наистина е много по-опасно от предишния вариант. Първо, защото въздействието му е много по-всеобхващащо. Дори и робът може да запази част от себе си (ако господарят позволи). Човекът-автомат не може и това. Освен това процесът е далеч по-труден за улавяне. Властовите отношение, явни или скрити, са забележими. Но обезличаването на обществото отвътре – много по-трудно.
Обратната страна на самоунищожението е минаването в настъпление. Хората могат да се освободят от чувството за безпомощност като усилят собствената си личност с други. Като подчиняват други на себе си, те престават да бъдат сами. Фром е напълно прав, когато отбелязва, че стремежът към власт не е белег за сила – напротив, той е явно признание за слабост. Истински силните нямат нужда от слуги, зад които да се крият. Но не смятам, че все още някой е открил начин как да бъде истински силен. А доколкото всеки трябва да прибягва до някакъв вид защита срещу бремето на свободата, властта има очевидни предимства – тя позволява максимална част от личността да бъде съхранена без да се жертва.
Но властовите отношение, присъщи на т.нар. авторитарен характер, неслучайно попадат в категорията на симбиотичните. Рядко някой човек може само да се подчинява или само да господства. Ролите обикновено се редуват. Даже и най-могъщият все се подчинява на нещо (Съдба, История или както предпочита да го нарече). Личността се допълва с някоя друга, самотата не е пълна, болката е поносима. В тази връзка всички видове любов могат да се интерпретират като военни съюзи в борбата човек-веслена.
Различните хора усещат проблема по различен начин. Но всеки трябва някак си да се справи с него. Ако елиминираме пътя на отшелника, то получаваме една пределно опростена и еднозначна картина за живота. Той е борба за власт, в която хората трескаво се опитват да запазят такава част от себе си, каквато могат. Пари, войни, империи, от психологическа точка всичко това може да се интерпретира като отчаян опит на човека да оцелее във вазата, до която по някакъв начин е еволюирал. Свободата е бреме, което в определен момент натежава на всекиго. Човешките решения не ликвидират проблема принципно – те се стараят просто да притъпят болката (типична невротична реакция). Но като такива те са необходими, за да може животът да продължи. До следващия ден, в който може би някой ще измисли нищо по-добро.
Ако изведем различните подходи в абсолют, накъде ни отвеждат те? Или към смъртта (очевидно – няма живот, няма болка), или към божествеността (само един бог може да измени реалността по своя воля). А има ли изход за тези, което не искат да умрат и не могат да бъдат богове? Може би твърде бързо изключихме елиминирането на контакта със света. Защото само в информационната област, в човешкия ум граници няма и всичко е възможно. Ако има изход, той трябва да е там.
——–
Димитър Златанов
III курс Политология