Посетете ни във Facebook

За един референдум или да сънуваш, че си буден

05/06/2016 – 14:16

13342389_1020695945760958

 

 

Случвало ли ви се е 5 минути преди да звънне сутрешната ви аларма, да станете, да идете да си измиете зъбите и лицето и… да се събудите в леглото си, леко объркани? Сигурна съм, че да. Понякога на човек, на границата между съня и реалността, му се присънва как се събужда и прави това, което трябва да направи – мозъкът му проектира действията в главата му, но сънят продължава, краката и ръцете не помръдват.

Най-нагло ще си позволя да отнеса този така битов пример към нашето гражданско ежедневие. Всички знаем колко е важен будният граждански дух, ефективната му организация и влиянието му върху работата на институциите. Колко думи са изказани в подкрепа на активното участие в политическите процеси на местно и национално ниво, като пряката демокрация е неотменен елемент от цялото това сладкодумие.

Да, познахте. За референдума на Слави Трифонов (колко персонифицирано) ще подраскам малко. Не че не е драскано достатъчно – всъщност много, но достатъчно ли е? През месец май Парламентът разреши провеждането на референдума, включващ 6 въпроса, без поправки. Тип избирателна система, намаляване на броя народни представители двойно, задължително, електронно гласуване, сваляне на държавната субсидия до минимум, пряк избор на полицейските началници. На редовия гражданин в деня на референдума ще му се налага да мисли и решава шестизмерно (предварително – абсурд), но хайде сега, животът е труден, въпросите на референдумите също.

Не след дълго Президентът изпрати три от въпросите за разглеждане от Конституционния съд – намаляването на броя народни представители, прекия избор на полицейските началници и въвеждането на електронно гласуване – първите два заради разминаването им с текстовете в Конституцията, а третия – защото вече референдум по въпроса е проведен.
Въпросът с волята (волите) на гражданите, демокрацията и Конституцията наистина е крайно спорен – от юридическа, политическа, културна и чисто морална гледна точка. От различни страни се чуват различни становища – въпросите изискват свикване на ВНС, или пък всяка конституция може да бъде променяна с волята на народа. Експертизата и пристрастията танцуват луд танц и помитат след себе си всякаква максимално обективна оценка на случващото се – всъщност, съвсем нормално нещо за една политическа общност; умре ли дебатът, умира и демокрацията.

Тези въпроси със сигурност изискват промяна в Конституцията (нещо, за което хората на Слави Трифонов просто мълчат), въпросът е нужно ли е свикването на Велико народно събрание и какво следва от там. Стига се до едно решение на Конституционния съд от 2003, според което формата на държавно управление се тълкува широко и в този смисъл всякакви промени следва да се приемат от ВНС. Сега Конституционният съд може да се позове на това решение и да постанови, че е нужно свикването на Велико народно събрание, а може и да „пусне“ въпросите заедно с останалите.

Неизбежно идва въпросът „Народът или конституцията?“ (кокошката или яйцето…) После идва и другият въпрос – кой е народът, кой е суверенът, когато обществото ни днес е толкова разделено по ред злободневни теми? Така или иначе, в този текст аз нямам намерение да навлизам детайлно в процедурните механизми на демокрацията и ще се въздържа от становище по проблема с Конституцията. Това, което искам да отправя като послание, касае самия референдум като събитие, въпросите, които включва и най-вече личния избор, който всеки трябва да направи на този референдум.

Още когато разбрах, че се събират подписи, бях изключително скептично настроена. Не просто заради популисткото естество на въпросите, а заради цялата какофония около него – „Това е промяната, от която България се нуждае!“ и такива едни патетични и прочувствени слова как с този референдум „България шъ съ упрай“. Други хора пък, малко по-интелигентни, твърдяха как въпросите може и да са популистки, но самият референдум като инструмент успява да ни сплоти и в организацията започваме да придобиваме нужната политическа култура. Малко спорно…

Гражданската енергия е налице, но канализира ли се в правилната посока? Колко от тези, които ще отидат да гласуват на референдума, са се подписали само защото са фенове на Слави Трифонов, чието ТВ и музикално творчество, от друга страна, е със съмнителна естетическа стойност? Колко от тези хора знаят истинското значение на въпросите? Колко от тях са наясно, че мажоритарна избирателна система + 120 депутати = циментиране на статуквото, стабилно поддържано от ГЕРБ и ДПС, и изолиране на всякакви по-малки партии от Парламента? Да, имаме нужда от референдуми, от допитвания до народа, но точно от тези ли? Провежда ли се нужният обществен дебат, информационна кампания, която да посочва аргументи и за двете страни? Има ли критична маса здравомислещи хора, за да заслужим правото си на пряка демокрация?

Дори да приемем, че процедурно референдумът не е проблемен, то според мен глупостта е най-страшна именно когато е облечена привидно демократично. Докато нужната критична маса не прозре истинските мотиви на шоумена, популисткия и неефективен характер на въпросите, то нашето общество ще продължава да сънува, че е будно. С този текст аз не се опитвам да ви кажа как да гласувате (не че и бих могла); просто си мечтая всеки да обмисли добре отделните въпроси, преди да гласува, да се запознае достатъчно отблизо с елементите на демокрацията и коя промяна какво би означавала наистина. Чак тогава алармата може да звънне и да се събудим наистина…

 

Автор: Бианка Богоевска

sup

© СКП 2008 - 2020