Крайна десница в Европа
Крайна десница в Европа

Крайна десница в Европа

10579333_10205404585013349_719739255_o

В началото на следващата година „Моята борба“ на Адолф Хитлер ще бъде преиздадена в Германия за първи път от края на Втората световна война. Към двата тома на новото издание се предвижда да бъде добавен дълъг списък от критични бележки, които ще осъждат антисемитизма и идеите на фюрера за Холокоста.

В края на тази година тече предизборна кампания за местните избори във Франция. Марин льо Пен, председател на крайно дясната партия „Национален фронт“, емоционално споделя пред публиката какви са измеренията на заплахата от ислямизация, носенето на бурки и следващия потенциален Салах Абдеслам, който има свободен достъп до територията на страната.

Тук някой ще си зададе въпроса дали появата на автобиографията на фюрера на бял свят, макар и по случайност, ще бъде съпътствана от все по-устойчив подем на популистките партии в Европа. В условието на задачата се пита също дали критичните бележки към целенасочената политика на абсолютно гостоприемство на ЕС се отразяват върху подкрепата, която партии като ЮКИП във Великобритания, „Шведски демократи“ в Швеция и „Партията на свободата“ в Австрия продължават устойчиво да отбелязват. Отговорът изглежда положителен и съвсем еднозначен.

На фона на засилващите се позиции на националистите във Франция, Великобритания, Швеция, Австрия, Холандия и Германия, в Полша и Унгария наблюдаваме действащи евроскептични правителства на крайната десница. Силните антиимигрантски настроения бяха категорично заявени от министър-председателя на Унгария, Виктор Орбан, още в началото на мигрантската криза с издигането на телени огради по границата със Сърбия. Тук е мястото да отбележим, че в посочените страни наблюдаваме значителна електорална волатилност, която обуславя управлението на националистическите партии. Предшествениците на „Право и справедливост“ на братята Качински в Полша и управляващата ФИДЕС в Унгария дълго време бяха социалистическите партии –  правителствата на Леше Милер (2001-2004) и респективно Ференц Дюрчани (2004-2009).

Събитията от 13-ти ноември оправдават допълнителния кредит на доверие, който крайно десните партии получиха непосредствено след тях. Кървавият атентат на „Ислямска държава“ бе насочен към сърцето на Европа. В града на любовта и културата, в града, който символизира желанието за живот и „Безкраен празник“, мястото, което вдъхновява поети, писатели, художници и музиканти – именно в Париж, подсказващ несломим дух, терористичната организация ИДИЛ извърши ново примитивно варварство. Светът бе потресен и парализиран от кървавата драма във френската столица.

В нощта на атентата LeMonde и LeParisien едва-що успяха да отразят какво се случва в концертната зала ,,Батаклан“, когато вече се бяха надигнали гласове на краен национализъм от ключови политически фигури. Гласове, които изпревариха чисто човешката реакция на солидарност. Още тогава лесно можеше да се предвиди какви ще бъдат последствията за вълната на крайно дясното в Европа, която и без това сериозно се подклаждаше от големия брой имигранти, „отворените врати“ на Германия и недостатъчния капацитет на европейските страни за справяне със ситуацията.

Съвсем наскоро Швеция, еталон за държава, която интегрира имигрантите много успешно, временно върна контрола по границите си. Факт е, че това е държавата, приела най-много бежанци на глава на населението в рамките на Европейския съюз. А според последни проучвания, крайно дясната партия „Шведски демократи“ вече е трета политическа сила в страната.

В навечерието на местните избори във Франция социологическите проучвания показваха, че два от регионите ще попаднат в ръцете на Националния фронт. Най-бедният Нор-па дьо Кале, дълги години бастион на левицата, бе поведен от Марин льо Пен на първи тур, а в южния Прованс начело излезе нейната племенницата – Марион льо Пен. Синдикатите, управляващите и опозицията се надпреварваха да обясняват колко опасно за индустрията и икономическото развитие на Франция би било управлението на „Националния фронт“ по места. И въпреки горещите призиви и първите страници на местните вестници, които изцяло занимаваха читателите с опасността от високото доверие, което националистите получават, техният резултат бе триумфален и драстично надмина очакванията от социологическите проучвания. Първата неделя от изборите донесе победа в шест от тринадесетте региона на партията на Льо Пен.

В крайна сметка обединенението на консерваторите и социалистите по места възпрепятства навсякъде победата на националистите в регионалната надпревара. На втори тур НФ останаха с празни ръце, но за сметка на това утроиха представителството си в регионалните съвети. Членове на партията ще има във всички регионални съвети, за сметка на досегашното им присъствие само в половината от тях. Пресата ликува след като националистите бяха изолирани, но по-внимателното разглеждане на резултатите идва да покаже, че изолирането им е само частично, засилването на позициите им е неоспорим факт, а заплахата от обръщането на френския гласоподавател към „Националния фронт“ остава непосредствена.

Напоследък дебатът около мултикултурализма, националната сигурност и свободата на придвижване като фундаментална ценност на Европейския съюз все по-настойчиво излиза на дневен ред в анализите на интелектуални кръгове и в реториката на политическите дейци.

Да изберем политическа свобода или временно да се разелим с нея в името на националната сигурност? Роналд Ингълхарт защитава тезата, че постматериалните ценности се утвърждават у младите хора, които не са живели във военновременна обстановка. В този смисъл те се чувстват изначално физически защитени. Именно този факт ги кара да се обърнат към отстояване свободата на словото и участието в политическия процес. Сега, когато европеецът е лишен от чувството на национална сигурност, ще постави ли т.н. постматериални ценности на заден план? С други думи: ще избере ли онези партии, които все по-настойчиво обещават защита на националния суверенитет и чистота на нацията?

И каква ще бъде цената на тяхното управление – ще бъдем ли свидетели на реидеологизация на територията на Европа в контекста на 21-ви век?

Aвтор: Арманда Димитрова