САМОУБИЙСТВЕНИТЕ ГРЕШКИ: уедряване и/или модернизация?
САМОУБИЙСТВЕНИТЕ ГРЕШКИ: уедряване и/или модернизация?

САМОУБИЙСТВЕНИТЕ ГРЕШКИ: уедряване и/или модернизация?

Николай Найденов – доцент в СУ „Св. Климент Охридски”, доктор на политологическите науки naydenov

Ленин дава една проста формула за комунизма: съветска власт + електрификация на цялата страна. Електрификацията на селото е крачка напред, но съветизацията връща селото две крачки назад и завършва с електрифицирани села, напуснати от своите обитатели. От десетина къщи в днешното българското село горе-долу в една все още има кой да запали лампите вечер.

Защо последиците от комунистическият режим са така печални, след толкова радикални действия и приказки за модернизиране на земеделието и преодоляване на  противоречието между града и селото?! Проблемът започва с прогнозата на Маркс, че комунистическото обобществяване на средствата за производство ще започне в най-развитите държави. Комунистическият експеримент обаче се извършва в държави с преобладаващо дребно и дори натурално стопанство. Това налага спешно привеждане на действителността „в съответствие” с предварително нарисуваната теоретична картина. Започва „ударно” уедряване на промишлеността и селското стопанство. Принципът на уедряването се превръща във фетиш, надарен с „модернизиращи” свръхсвойства, на които се разчита да се „надхитри историята” и да се прескочат цели етапи. Но историята е учителка, която не оставя „не взет материал”: след всяко външно насилие над хората връща обществата на „поправителен изпит”.

Несъмнено, ако 100 дребни стопани доброволно обединят земите си и започнат да ги обработват с машини, разходите им на труд ще се понижат, по-големите площи ще улеснят прилагането на агро-мелиоративни мероприятия, а добивите ще се повишат. Но това е еднократен положителен ефект, който не променя факта, че всеки от тези бивши стопани продължава да се изхранва от 1/100 част от земята. За да има качествен напредък, трябва минимална част от тях да обработват земята, а останалите да се преориентират към преработване на селскостопанската продукция, търговията, туризма, услугите и пр. Благодарение на това, в най-развитите европейски държави днес земята се обработва от 1% от населението, но и най-отдалеченото селце е живо и „диша” в общ ритъм с големите градове.

В България, обаче, уедряването на земеделското производство през 50-те години на 20 век погази/прегази частната собственост. Това ликвидира възможността за каквото и да е преориентиране на селяните и заложи бомба със закъснител в сърцето на селото. Част от дотогавашните земеделски стопани вливат силите си в гигантоманските индустриални проекти. Трудът на останалите в ТКЗС селяни вече е изместен от машинната техника, но социализмът им гарантира правото на труд. Противоречието се решава като механизираната обработка на земите се допълва „хармонично” от неограничен по своя обем ръчен труд. Това ерозира стремежа към усъвършенстване на механизацията и утвърждава ръчния труд като норма и критерий за оценка.

А как се оценява ръчният труд? В началото на 60-те години в моето родно място – неплодороден полупланински район – дневната надница на кооператорите е 40-50 ст. (при цена на 1 типов хляб 15 ст.). В началото на 70-те години тази надница е около 1 лв., а в образцови ТКЗС-та, като това в Русокастро (Бургаско), достига „невероятните” 5 лв. Според уравнителните принципи на социализма, заплащането на машинния труд се съобразява с преобладаващите по брой ниски надници на кооператорите. „Спестените” по този начин средства отиват за раздутия апарат на ТКЗС-администрацията, висшестоящите институции и т. н.

При такава подоходна политика селяните са принудени да полагат извънреден (ръчен) труд в личното си стопанство и/или да се облагодетелстват от безстопанствеността, породена от общността върху земята. Тази икономическа перспектива обяснява прогресивното застаряване и намаляване на селяните-кооператори през последните десетилетия на тоталитаризма и съответно нарастващата нужда на селското стопанство от допълнителната работна ръка на ученици, студенти, войници и служащи. Пишещият тези редове например, в качеството си на ученик и студент, е отдал „в помощ на ТКЗС” една година от живота си. Разбира се, тази практика може още да буди носталгични спомени за емоциите от междуличностните отношения по време на бригади, трудови дни и пр. Но дали това е достатъчно да причислим ТКЗС към модерните форми за обработване на земята?

За комунистическата номенклатура също е ясно, че да запази „докрай” ТКЗС означава да стовари цялата вина за неговия провал върху БКП/БСП. Спасителният изход преминаваше през своевременното разтурване на ТКЗС при съблюдаване на две условия: (1) споменът за това да буди всеобщо възмущение, каквото например предизвиква садистичният начин, по който млечни и бременни крави бяха превръщани „на място” в трупно месо; (2) да се раздуха последвалия хаос така, че ТКЗС-периодът да изпъкне като идилично време на сигурност и просперитет. Крайната цел на тази стратегия бе историческата вина за насилственото установяване на ТКЗС и последвалото обезлюдяване на селата да се трансформира в една нова вина – вината за унищожаването на ТКЗС. Тази вина бе конкретизирана във времето – 1992 г. и стоварена с пълна сила върху „жертвения козел” – управляващия тогава СДС. С популяризирането на тази нова вина се заеха плеяда политически фигури, част от които, за по-голяма убедителност, бяха преминали през/покрай СДС.

Тази стратегия прикри от широката публика истинските въпроси: Каква е връзката между ТКЗС и обезлюдяването на селото? Кои влизаха в т. нар. тричленки и дали само представителите на СДС се облагодетелстваха от разтурването на ТКЗС? С празни ръце ли остана в този процес бившата текезесарска номенклатура? Кой щеше да работи в ТКЗС днес, ако то не беше разтурено?!

Замаскирането на пагубните последици от аграрната политика на тоталитарната власт създаде условия за ново възпроизвеждане на самоубийствените грешки от миналото – мащабни начинания, които облагодетелстват малцина и ликвидират бъдещето на малките селища. Предлаганите публични основания са отдавна познати: уедряване и увеличаване на обработваемите земи. Благовидни абстрактни цели, преследвани с користни намерения по баналния насилствен начин (Дневник, 29 април)! Аграрната политика на управляващите повдига безброй конкретни въпроси като този: Ако комбайните на варненската фирма „Октопод” преминават като танкова бригада през полята на Врачанска област, с какво това подобрява перспективите на местното население и какво ще го задържи в неговите родни села?!

Модерното уедряване на земеделското производство безусловно изисква СВОБОДНИ договори за покупко-продажба и аренда на земя. Само тогава земеделието се уедрява така, че дава на останалите селяни нужното време, средства, пазарна ниша и мотивация да намерят нов поминък в своите родни места. Другото е насилие, което обезлюдява територията на България дотам, че я превръща в геополитическа стръв.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *